Зареждам...
Теорията на Роло Мей


Валери Георгиев - психотерапевт и логопед  Варна

..."
Аз препоръчвам, Статуята на свободата от Източното крайбрежие, да бъде допълнена със Статуя на отговорността на Западното крайбрежие" ...
                                                                                                                                                         Виктор Франкъл



I. Няколко биографични щрихи.


Роло Мей е роден в Мичиган(САЩ) през 1909г. Следва психология и философия и е повлиян от патриарсите на психоанализата – Фройд, Адлер, Юнг. През 30-те години работи заедно с Х. Съливан, Е. Фром, Ф. Фром-Райтман в института по психиатрия „Уйлям Алънсън Уайт” - Вашингтон. Завършва учебната си психоанализа при К. Томпсън, която както Съливан, Фром и др., се стреми към изграждане на „културната школа” на психоанализата, която интерпретира душевния живот на човека като взаимодействие между индивида и обществото, а не чрез Фройдовата „митология на нагоните”. Той скоро става един от водещите представители на Вашингтонската школа по психиатрия.

Преподава в много университети: Йейл, Колумбийския, Принстън и др. Като духовен наставник на Мей се сочи теологът Паул Тилих. Участва в издаването на основаното от Съливан „Списание за изследване на човешките взаимоотношения”. Идейният път на Мей е белязан от книгите му : "Смисълът на тревожността”-1950г., ”Любов и воля”-1967г., ”Изворите на насилието”-1972г., „Смелоста да твориш”-1975г., „Търсене на самия себе си”-1953г., „Психология на човешката дилема”-1967г. и др. книги написани талантливо и увлекателно. Той заема редица влиятелни научни длъжностти, получава важни награди и отличия, живее и като свободно практикуващ психотерапевт в Ню Йорк.

II.Идейна основа на теорията.

Определят Мей, като представител на „хуманистичната психология”. Мнозина от изследователите я наричат „третата сила” между психоанализата и бихейвиоризма, тъй като тя изхожда от представата за човека, която не иска да дефинира човешката природа, нито чрез нагонните и потребности, нито чрез нейните рефлексни механизми. Едновременно с това той принадлежи и към групата на „екзистенциалните психолози”, стремящи се да въведат феноменологията и „екзистенциалната философия” в дълбинно-психологичното мислене и лечение. Мей е един от най-известните съвременни дълбинни психолози и психотерапевти, чието име се ползва с най-висш авторитет далече зад пределите на САЩ. Като един от най-главните представители на „екзистенциалната психотерапия”, той твърди, че тя не е просто „школа”, а е „една определена нагласа към хората и система от представи за тях”. За това някой изследователи причисляват „екзистенциалната психотерапия" (ЕПТ), към хуманистичната, макар че в миналото са я наричали „екзистенциална психоанализа”, а в най-ново време я наричат често „екзистенциален анализ”.

Психотерапевтичната идея на Мей, изкристализира от идеите на „екзистенциалната философия” и епропита от духа на Киркегор, Хусерл, Ясперс, Хайдегер, Сартр, за които човека е свободен да прави от себе си каквото поиска, да избира какъв е и какъв иска да бъде в рамките на биологичните, културните и историческите ограничения. Имено поради това „свободата носи тежката потенциално застрашаваща отговорност : формирането на собствената съдба”. (Е.Фром-„Бягство от свободата”-2005г, С). Това обаче оказва се е проблематично само ако човек осъзнава наличието на свободата.

В древните и съвремени тоталитарни общества, постоянството и консерватизма на културните традиции е осигурявало готов „смисъл на живота”, който е прикривал потенциалната свобода. В края на 20в., това довежда до „възприемането на живота от съвремения човек „ като лишен от смисъл”, а междуличностните връзки за ненужни, което ни превърна в автономни и независими, но бездушни и отчуждени същества”. (Е. Фром - „ Изкуството да обичаш” - 2000г, С). Имено за тези хора, които се чустват отчуждени, самотни и деперсонализирани, екзистенциалната психотерапиядава отговор. Нейната главна задача е феноменологична – да разбере колкото се може по-пълно реалността на пациента, как той изживява себе си, другите хора, природата и следователно какъв за него е „смисълът на живота”, като при това терапевта трябва да се абстрахира от своите ценности, светоглед и използвайки въображението си, да навлезе в света на пациента. В основата на този процес стоят следните предположения :

1. Пациентите заслужават уважение. Всеки има „преживяна реалност”, която е уникална.

2. Поведението на пациента, включително невротично и психотично, е негов опит да се справи успешно със света такъв, какъвто го изживява. Той е отговорен за собственото си състояние.

3. Взаимодействието „ психотерапевт – пациент ”, е основа за разбиране на пациента, за неговото себеразбиране, себеприемане и за новите му избори.

Пространственно-времевия фокус на терапията е върху преживяванията „тук и сега”, а не върху миналото. Терапевтичното отношение дава на пациента доверие, разбиране и емпатия, помага му да изследва сегашните си чуства, идеи и склонности, да разбере смисълът, който придава на живота си. Той започва да открива без страх възможностите за обогатяване на съществуването си, което е свързано със собствената биологична природа, междуличностните взаимоотношения и отношението му към самия себе си. Целта на терапевта е пациента да си повярва, да пожелае сам да поеме риска от актуализацията на новоосъзнатите си възможности, откривайки и създавайки по този начин по-смислен живот.

Имайки предвид твърде скептичното приемане на новите Европейски духовни развития в САЩ, Мей успешно се справя с тази посредническа мисия. Много ентусиазирано и с владеене на материята на екзизтенциалната философия, съвместно с Ъ. Ейнджъл и Х. Еленберг, той издава през 1958г., сборника: ”Екзистенция. Ново измерение в психиатрията и психологията”, а през 1961г. - „Екзистенциална психология”. Сборникът формолира основните положения на една „феноменологична психиатрия” и психопатология на „екзистенциалния анализ”.

Изхождайки от теориите на Киркегор, Ясперс, Хусерл, Хайдегер, Мерло-Понти, Сартр, които внимателно са отразили и степенували научното познание в сверата на човешкото битие, Мей има възможността, да мисли отвъд ограниченията и едностранчивостите на традиционната дълбинна психология и да достигне до относително освободена от предразсъдъци представа за човека. Самия Мей казва: ”Екзистенциалната психотерапия е движението, което се основава от една страна, на постиженията на научния анализ, за който трябва да сме благодарни на гения на Фройд, а от друга страна, от гледна точка разбирането на човек, тя ни припомня за една по-широка и по-дълбока база, а именно, че човек е човешко живо същество”. (Р. Мей - „Екзистенция” - 1958г.).

III. Ключови понятия. Идеосинкратична терминология.

Според „екзистенциалната философия”, съществуването в света има следните аспекти :

1. Обкръжение – то се свързва с поведение, основано на биологията на човека, включващо: сън, хранене, отделяне ит. н. и е насочено към биологично задоволяване и оцеляване.

2. Споделен свят – свързва се с междуличностните отношения, където има обогатяване на човека.

3. Собствен свят – свързва се с поведението на самовъзприемане и самооценка, Аз-идентичност, която се опитва да внесе смисъл в живота.

4. Срещата – целяща предотвратяването или облекчаването на самотата и изолацията.

5. Изборът – това е екзистенциален страх. Страх за собствената екзистенция и основно условие за да има субект.

6.Свободата – действие с възможност за избор на алтернатива. Тя е опозната и осъзната необходимост, т. е. опозната закономерност. За да е свободен човек трябва да е опознал законите (природни, обществени и пр.
Свободата се движи по границата между природните закони и обществената рамка.

7. Автентичността – тя е ядрото на Аз-а, благодарение на което Аз-а се проявява не просто като индивид, а като конкретна и уникална личност. Всеки човек е отделна автентичност от общите норми. Всеки човек е уникален и тази уникалност не му е дадена по рождение, а се изгражда. Автентичността е дълбокото интимно съществуване на човека – неговото „тук битие”.

8. Гранична ситуация – екстремална ситуация между живота и смъртта. Във всекидневния живот, човек не винаги осъзнава себе си като екзистенция, това става именно когато той се окаже в „гранична ситуация”. Тя обхваща периодите на най-дълбоки сътресения в човешкия живот (болест, смърт, неизкупима вина). Само в „гранична ситуация” на човек му се разкрива истинския смисъл на неговото битие – смисълът на живота му. Тогава човек за пръв път схваща себе си като екзистенция и преминава от илюзорното налично битие в света – неистинното, към истинното, реалното, трансцендентното т. е. противоположното на емпирическия свят битие. Само в „гранична ситуация”, човек може да бъде изтръгнат от веригите на всекидневното съзнание и всичко с което той е живял преди това му се представя като илюзорно битие. Това позволява на човек да влезе в досег с трансценденцията – Бог.

9. Трансцендентност – това е разпростиране на съзнанието надхвърлящо структурата на личността, надличностно общо идейно пространство. Според някой теории, то се изразява, като общо енергийно поле – познание за познанието.

10. Смисълът на живота – нашия живот е верига от дейности и събития, а смисълът му е съвкупността от поставените цели, които би искал да постигне човек и които да удовлетворят съществуването му. Това е равносметката от постигнатите цели до пълно удовлетворение – щастие. Загубата на „смисълът на живота”, води до песимизъм и понякога до самоубийство.

11. Страх – силно преживяване, свързано с отделяне на индивида от нормите на неговото социално обкръжение (обичаи, традиции). Той е неизбежен за изграждане на собствена индивидуалност и основа за автономно морално и творческо съществуване. Характерен е само за истински свободното същество. Той е раздвоение и възможност за избор, т. е. свободата отличава човека от животните.

12. Воля – това е психически процес, но влиза в действие при преодоляване на трудности от вътрешен или външен характер, макар и да не е познавателен процес. Тя е социално детерминиран процес и се развива по пътя на преодоляване на трудности (вътрешни и външни). Волята има съдържание, което включва волеви качества : смелост, твърдост, инициативност и т. н. , качества на личността. Волята е способността, така да се организира собствения Аз, че да последва движение в определена посока или цел. Тя е въображаема игра с възможността за едно действие или състояние.

13. Любов – взаимоотношение между мъж и жена, основно сред позитивното човечество, но когато е между човек и природа, вече говорим за отношение, което е по-общо понятие от любовта. Така всички хора са свързани в някакви отношения – духовни, икономически, политически и пр. Най-общо, в „обществени” или „междуличностни”. Любовта е едно от изживяванията за крайност на нашето битие и осъзнаване на нашата смъртност.
Човек обича истински само когато е осъзнал факта, че трябва да умре.

14. Вяра – знание, което не търпи доказателства, а се уповава на някакъв авторитет (библия, човек, Бог).

15. Щастие – съвкупност от чуства, състояние в резултат на пълно удовлетворение от постигнатите цели. Човек е доволен от постигнатото като цел в живота.

16. Сила – често се бърка с насилие и агресия, но те са извратени форми на чувството за власт. Според Мей в живота на всеки човек има пет фази на силата – „моща да бъдеш”, ”себеудостоверяване”, ”себеутвърждаване”, ”агресия и автоагресия”. Последните две са негативни и се дължат на неосъществяването на първите три :
А именно :

  • Да съществуваш и да бъдеш в света.
  • Да се възприемаш като признаван и значим за другите.
  • Ако не получиш признание от средата, стигаш до конфронтация с другите

17. Безсилие – радикално миролюбие и източник на душевни заболявания, както и за изблици на насилие и безразсъдство. Според Мей, то не помага за премахване на злото. Това изисква сила, знания и активност.

18. Отношението „Аз – Ти” – човешката личност живее в интеракция с другите личности. Аз, Ти, Ние, са взаимно подчинени. Една личност проявява зрелост и вътрешна всеобхватност с това че е вплетена в културния контекст на междучовешкия свят.

19. Присъствието – пространствено-времевия фокус на терапията на Мей е върху преживяванията „тук и сега”, а не върху миналото.

20. Момента на решението – ние сме свободни да правим от себе си каквото поискаме ,да избираме какви сме и какви искаме да бъдем, но в обществената рамка.

21. Преживяна реалност – тя е лична, индивидуална и се различава от тази на другите. Това е поведението на пациента, включително и невротичното и психотичното, като негов опит да се справи успешно със света такъв, какъвто го изживява.

22. Отговорността – пациента е отговорен за собственото си поведение, психично разстройство или здраве, защото отговорността на свободния избор прави от съществото – Човешка личност – субект.

23. Представата – благодарение на терапевтичното отношение, човек започва да разбира смисъла на сегашните си чувства, идеи и склоности и смисъла, който придава на живота си.

24. Грижата – пациента пожелава да поеме необходимия риск, осмисляйки сегашните си преживявания, да ги актуализира и да направи по-смислен живота си.

25. Нагласата – след успешната терапия, пациента приема нова нагласа. Той започва да открива и да си представя без страх, възможностите за обогатяване на съществуването си.

IV. Психология на „страха”.

Р.Мей прекрасно осъзнава, че дълбинната психология е твърде важен, но не и единствен принос за осмислянето на живота. За разлика от много други психоаналитици, за които същностните изследвания върху човешката природа започват със З. Фройд, той се опитва да разшири обхвата на творческата си мисъл в полето на социалните науки, художествената литература, политологията, философията, теологията и др. Умело и находчиво прилага следния похват : обсъжда психоаналитичните теории за страха с подкупваща изразителност, а след това ги класифицира и оценява чрез феноменологични, екзистенциално-философски и социологични съображения. Фройд, дава началото на особенно близка до живота, гледна точка, относно феномените на страха. Той вмъква страха в биографичния контекст на човешкия живот и разяснява неговото структурно значение в рамките на целия начин на живот. Тук кастрационния комплекс се поставя в центъра на страховото преживяване.

Според Фройд, ”загубата на живота е най-голямата кастрация, която познаваме, следователно всеки страх също е страх от смърта. ”(З.Фройд-„Ззадръжки,симптом и страх”-1926г.).

Тази идея на Фройд, вдъхновява и много следващи анализи на страха в същия дух, като Адлер, който извежда готовността за страх, от желанието на Аз-а, да съхрани позицията си на превъзходство, като при невротика с комплекс за малоценност, където Аз-а е слаб, но за да запази своето измислено превъзходство се изключва от действителността, т. е. страхът става предупредителен сигнал за човека, да избягва ситуации в които може да бъде подчинен. Адлер и Фройд, са единодушни, че съзнанието за смъртта е постоянно бликащия извор на чуството за страх у човека.

„Човекът е смъртен носител на безсмъртна субстанция”. (З. Фройд - „ Психология на сексуалността” - 1991, С).

Мей се опира на тези съображения, но ги разширява с ученията на екзистенциалните философи Киркегор, Хайдегер, Сартр и др. и осбенно на Ото Ранк, който е последовател на Фройд, но силно повлиян също от екзистенциалната философия. Ранк вижда най-силно преживяване на страх при отделяне на индивида от нормите, обичаите, традициите на неговото социално обкръжение. Но Ранк счита, че хората трябва да бъдат учени, да имат смелост за този вид страх, защото този акт на скъсване с рамката пораждащ страх е неизбежен за пораждането на собствената индивидуалност. Тъй като, живеем в епоха на обезличаване и всеобхватна уравниловка, автономните личности са най-важното лекарство за изцеляване на болната ни култура.

„Отчуждението засяга не само икономическите, но и личните отношения, които се превръщат не в отношения между човешки същества, а между предмети”. „Всъщност няма нищо по-привлекателно и по-убедително от спонтанността, независимо дали тя се проявява у едно дете, у човек на изкуството или у други личности, които не могат да бъдат групирани по възраст или професия”. (Е. Фром - „ Бягство от свободата”, 2005г., С).

Извеждането на страха при съвременния човек, от социологическите и културно-исторически дадености, следвайки Хорни, Съливан, Фром и др., е здравото ядро в творчеството на Мей. Той е убеден, че нашето ориентирано към конкуренция общество, прави човека не само вътрешно по-слаб, но също и по-самотен, винаги раздвоен между мисълта за престиж и чуството за безсилие. Тъй като в нашата култура съперничеството е по-важно от солидарността и взаимопомоща, всеки се страхува от своите съперници във всекидневието си. Страхът ражда враждебност, като по този начин се поражда омагъосан кръг, защото самата враждебност отново ни води към страх. Съвременните хора се надпреварват за пари, власт, признание, изиграване на ближните си.

„Хората започват да чустват себе си като стока и продават собствената си личност като стока”. (Е. Фром - „ Бягство от свободата”, 2005г., С).

Недораслата за тази джунгла личност, става жертва на страха за съществуването, който я парализира и благоприятства невротични, психотични, сексуално-первезни и др. душевни разстройства. Неврозата се очертава като болест на нашето съвремие, затова според Мей, психотерапията и психохигиената не могат да минат без обвързването им със социални и полотически гледни точки. Той става застъпник на „културната школа” в дълбинната психология, която иска да разбере човека през неговата култура, а културата през неговото индивидуално, дълбинно-психологично изследване. Мей, посвещава интересни разсъждения, на методите за преодоляване на страха. Уверен е, че само разгръщането на личността в съзвучие с близките хора и с културата, може да доведе до преодоляване на страха. Любовта, творчеството, както и най-обикновенната човещина са противоотровите срещу демона на страха, който заплашва да разруши живота на индивида и на общността. Дали ще стигнем до битие или нищо, зависи от страха.

V. Психология на „любовта” и „волята”.

Под влияние на материалистичния и естествонаучния дух на времето, Фройд приравнява човешката сексуалност с животинската. Фройдистите смятат, че еротичното може да се схваща като проводник на сексуалното. Като едно противопоставяне на това обезценяване на любовния живот, Мей твърди, че една психология на любовта днес е също толкова важна, колкото една психология на сексуалността. Контрапункт на фройдовата гледна точка, Мей вижда в едно преосмисляне на същността на Ероса. Още повече, твърди той, че основателят на психоанализата е само предполагаемо пансексуалист визирайки по-късните му трудове: „Отвъд принципа на удоволствието” - 1920г. , където се признава силата на Ерос, който борейки се с Танатос, осигурява основата за културата, обединяването на човешкото и разгръщането на живота.

В своята книга: „Изтласкания Ерос” - 1970г., Мей прави сериозен анализ на отношението на модерния човек към секса и любовта и силно загрижено подчертава, че днес живеем сред сексуален хаос. Сексуалния нагон е освободен, но хората не са станали по-щастливи от това. Успоредно с освобождаването, става обезценяване на сексуалността, която все повече се разглежда като полов акт – техническо събитие. В освобождаването си от сексуалните предразсъдъци, хората се увличат и забравят, че любовните чувства са квинтесенцията на еротиката. Мей определя това, като „някакво парадоксално ново пуританство, където човешкото се изтласква така рационално, както някога нагонът”. (Р. Мей - „ Изтласканият ерос” - 1970г.). Същносттана чуствата бива тълкувана изначално погрешно, когато им се окачва етикет на „второстепенен продукт от задръжки” на витални пориви.

Мей, отделя централно място във своята концепция, на трагичния елемент на любовния живот, който в нашия технически век и хибридно съзнание за всемогъщество, често се пренебрегва. Любовта, казва той, е едно от изживяванията за крайност на нашето битие, а също така и осъзнаване на нашата смъртност. Човек обича истински само, когато е осъзнал факта, че трябва да умре. Много хора преживяват оргазма, като символична смърт с последващо възкръсване, което според Мей, напълно отговаря на интензивността на преживяването. Той счита, че сексуалното трябва да се разглежда в рамките на сериозен и реалистичен мироглед, като среща на двама души от различен пол, които въпреки взаимната си крайност, в мига на любовта преживяват чувство за вечност и безкрайност. Анализирайки трагичното, Мей не отминава и демоничното в любовта. Той назовава демони онези естествени функции, които имат моща да завладеят целия човек, като сексуалност и ерос, гневът, ядът, властолюбието. От тях човек може да черпи сили за своето културно самоосъществяване, но може да стане и жертва на демоничното, тъй като, от него ще дойдат разрушение и саморазрушение. Макар, че демоничното изглежда неразумно и антиразумно, то е пълноцена сила в човека, душевен подземен свят – „пъкъл от страсти”. Оказва се обаче, че в този „пъкъл от страсти”, лежат най-ценните сили на човека, без които разсъдъкът няма почва и корен. За Мей, най-добрата терапия срещу демоничното е диалогът, защото чрез него и несъзнаваното може да се интегрира в живота. Той твърди, че психотерапевтичното самопознание се развива, за да лекува формите на демоничното, които на съвременен език се наричат неврози. Той казва още, че в наше време, анонимния колектив е едно от най-опасните огнища на демонични сили. Трябва да засилваме дързостта за индивидуалност така, че във времето на масовизацията, силата да не триумфира над правото, Танатос над Ерос.

Мей прави много важен извод за психотерапията : „Демон, назован с истинското си име, загубва своето господство над човека. От тук произтича голямото значение на вербализацията в психотерапията, където думите и съзнанието се използват, като оръжие срещу вътрешни и външни принуди”. (Р. Мей - „ Изтласкания Ерос” - 1970г.).

В своето творчество, Мей отрежда важно място на човешката воля. Той развива тази своя концепция, като се противопоставя на психоаналитичната терапия, където се счита едва ли не за грешка, да се апелира към волята на пациента. Твърди още, че подвластните на детерменизма Фройдисти, дори не могат да си представят, че пациента притежава пространство за решения, които могат да бъдат ключ към оформяне на неговия живот. Фройдистите твърдят, че нагон и чуство са основните сили на душевния живот, а съзнателните намерения и стремежи, са само сенките на всевъзможните нагонни пориви. Това, макар и да има известно основание, кара Мей да твърди, че етическата страна на това, да бъдеш човек, изцяло се игнорира, защото воля, ценности и цели, са решаващи за нрава и характера на човека.

Опирайки се на феноменологията, Мей изисква подчертаване на свободата на човека в психологията и психотерапията. У човека душевното винаги е насочено към нещо. Съзнателната воля е само частица от общата душевна посока, която проличава във всички действия, мисли, чуства и стремежи на човека. Той не е автомат или снобче от нагони и не го движат причини и животински потребности, а неговата воля и желание. Той е насочен към бъдещето и следователно се явява творец на своята съдба. Мей счита, че „интенционалното е свързването на Аз-а с неговия свят, а изследването на интенцията води към дълбоките тайни на волята. Терапията не губи от достойнството си, когато насърчава свързването на човека с неговия свят, засилва неговия ангажимент и посочва на неговата воля, осъществими цели в света. Пациента, според Мей, оздравява едва когато опознае принципа на реалността и емоционално и волево се включи в реалността, в която единствено може да намери удовлетворението си. Той твърдо се застъпва за етическите измерения на психотерапията. Според него, волята добива своята сила само от това, че може да се насочва към ценностти, към „смисъл” и към цели. Без проект за бъдещето, волята е парализирана.

„Смисловото съдържание на психотерапията се явява в това, пациента и терапевта да намерят път към бъдещето, който да придаде на миналото и настоящето бъдещо значение. Терапията трябва да завърши с истински решения, в които пациента поема отговорността за своя живот. Това е единствения начин за екзистенциално осъществяване. (Р. Мей - „ Изтласкания Ерос” - 1970г.).

Класическата психоанализа пренебрегва и тясната взаимовръзка между любов и воля, но според Мей, само в човешките отношения може да се познае, кого и какво човек обича, тъй като симпатията е важен орган за познание, а волята от своя страна, предпоставя познанието, т. е. познаване и обичане са основа за силата на волята. Силата на волята и способността за любов, не са противоположности, а елементи на една и съща структура.

VI. Психология на „силата” и „безсилието”.

Наблюдавайки сблъсъка, между психоаналитичната идея на Фройд за доминиращата роля на сексуалния нагон , като основополагащ мотив за душевния живот на човека и противопоставящите и се гледни точки на Адлер и Ницше, които твърдят, че основната мотивация на психичната дейност у човека е неговата потребност от власт, Мей се включва в този дебат, предлагайки своята теория за „дълбинната психология на властта”, като я публикува в книгата си : „Изворите на насилието” - 1972г. Той твърди, че много често силата се бърка с агресия и насилие, които обаче са само извратени форми на чуството за власт. Той определя пет фази на силата, потенциално заложени в живота на всеки човек :

1. Моща да бъдеш – да съществуваш и да живееш в света.

2.Себеудостоверяване - всеки индивид се възприема за признаван и значим за останалите. От това израстват сигурността и суверенитета, но ако някой не получи признание от средата, потребността от себеудостоверяване преминава в следващата фаза :

3. Себеутвърждаване – тя поражда по-енергични и активни действия, които могат да породят конфронтация с околните и тогава съвсем малка крачка отделя следващата:

4. Агресия – това вече е употребата на насилие и се проявява винаги, когато предходните фази не са се усъществили успешно.

5. Деструкция на себе си и другите – това е завършващата фаза на градацията. Тук се унищожава всичко и всеки, понеже човек не намира форма на човечност в която да съхрани своето самоуважение.

Като друг начин за проява на силата, Мей посочва „наличието на възможности”. Тук той се опира на екзистенциалната философия, която твърди, че възможността е основополагаща категория на човешкото битие. Към понятието „възможност за самосъществяване”, принадлежат още бъдещето и свободата. В психотерапията, излекуването се разпознава по това, че пациента започва да живее по-жизнено, по-активно, по-многоцветно, по-свободно и по-радостно, а това, изхождайки от теорията на Ницше, можем да определим като „засилването на неговата воля за власт”.

„Не разум, а воля установяваща ценностти е основата на света и човека. Не разум, а воля – ето универсалния закон на живота”. (Ф. Ницше - „ Полние собрание сочинения”, Т - 9, М - 1964г.).

Но тук става въпрос за „хуманна власт”, а не с цел завладяване на другите. Да господстват, искат онези, които притежават твърде малко вътрешен суверинитет и се стремят да компенсират това свое безсилие чрез подчиняването на другите. ”Хуманната власт”, според Мей, е тъждествена със способноста за любов. Затова, там където постоянно се проповядват смирение, самоотричане и мазохизъм, просто не остават условия за проява на любовта. На човешките потребностти от екстаз и надхвърляне на Аз-а, съответстват, любовното отдаване и съзидание. Мей твърди, че продуктивния човек, който може да обича и да създава, постоянно преживява разширяването на своя Аз, самоусъвършенстването и израстването на своя вътрешен и външен хоризонт. Това изживяване е тъждествено на човешкото щастие. Именно изхождайки от тук, Мей интерпретира агресията и насилието като изкривени форми на човешката потребност от екстаз и преодоляване границите на Аз-а, затова според него, който не може да обича живота, винаги иска да го разрушава. Разрушението е симптом за неспособността да се обича, а тя е един от основните недостатъци на нашата епоха.

Много важно място в своята теория, Мей отделя на безсилието. За него, то е източника на душевни заболявания, изблици на безразсъдство и насилие. Той е краен противник на „миролюбивата идилия на Русо”и твърди, че в един свят в който има толкова много вкоренена агресия, всеки трябва да се стреми да развива всички свои човешки и морални потенциали, за да е в състояние да се бори срещу неправдата и невежеството. Той твърди, че да бъдеш слаб и невинен със затворени очи, не е от полза пред нуждите на нашето съвремие.

В психическото безсилие, Мей вижда фундамента на неврозите, психозите, перверзиите, престъпността и наркоманията. Според него, когато един човек е безсилен, той се чувства тройно фрустриран от ближните си и от света. Създаването на невротична симптоматика или пристрастяване, е всъщност защита срещу света, постоянно възприеман като заплаха. Пациента живее в структуриран от него самия собствен свят, където не проникват принудите на обществото. Там, той се чуства господар на себе си, макар, че това му струва загуба на света. При това положение, неврозата може да се излекува, ако чрез терапията се постигне укрепване на чувството за самооценка на пациента. Това включва оживяването на гореспоменатите пет фази на силата, които са силно деформирани във всички варианти на психопатология. Вариант за решението на проблема за „силата” и „безсилието”, Мей вижда в „човека бунтар”, но който не иска сам да гасподства над другите, а подпомага общността сред хората. Той просто изисква да се зачита неговата идентичност, бори се да запази своята интелектуална и духовна цялостност от принудите на обществото. Той заема позиция срещу групата, която за него означава конформизъм, приспособяване и унищожаване на неговите собствени глас и оригиналност. Този диалектичен процес тече през цялата човешка история в живота на всеки от нас, между индивид и общество, отделна личност и група, човек и общност.

Мей вижда прототипа на този бунтар в твореца – съзидател. Вместо да прилага насилие, творецът създава в своята огнетеност от хората и обществото своята творба, като акт на освобождаване и солидарност. Според Мей, ако някога възникне хуманно общество, то ще бъде общност от хора, обучени в изящното изкуство на живота и любовта, т. е. способни на сътрудничество и общуване.

VII. Култура и човекознание.

Като психотерапевт и логопед практикуващ във Варна, силно съм впечатлен от  творчеството на Р. Мей, особенно от критиката и стремежът му за разбиране на съвремената култура, която доста крайно определя като невротична, безчовечна, войнствена и даже психотична. Според него проблема на съвремения човек основно е в неговата противоречива същност, а именно, че човекът е едновремено субект и обект. От едната страна стои неговото тленно тяло, със своята биологична структура то по-скоро наподобява материална вещ, механизъм и все пак притежава човешко достойнство, изразяващо се в неговата свобода на действие. Колкото човек е предопределен, толкова е и свободен и отговорен за формирането на своя живот. Не случайно, психологията отделя главно място в своето поле на „човешката същност”, която е превъплащения на феномените на човешкото съзнание – свобода и отговорност.

Мей твърди, че нашата култура все повече става анонимна, колективна, като на конвеир произведена и технократска. Тази посока, казва той, не е избрана умишленно, а е плод на заблуда, която ни отклонява от хуманизирането на човешкото общество. Той открива грешка в развитието на „Западното общество”. От „Новото време”, до нас пристигат погрешно наложени тенденции на рационалност, естествено научно изследване и стремеж към тотално господство на техниката и машините, коитоедва ли не превръщат целия свят в една „точна наука”, която чрез строги формоли отмерва с мерки и теглилки самото човешко съществуване, сякаш човека не е живо същество, а машина или в най-добрия вариант, като нагонно животно, което се движи от страсти и потребности. Така се стига до погрешна представа за човека, която се отразява негативно на хуманитарните науки, политиката и социалния живот.

Мей счита, че практиката на социологията, бихейвиоризма, психоанализата и Марксистката гледна точка за обществото и икономиката, са тесногръди и импотентни. Те ни водят в погрешна посока, въпреки големите успехи на научно-техническия прогрес и технологиите. Човечеството е застрашено. Той вижда изхода от тази тотална  дехуманизация на нашия свят в екзистенциализма, феноменологията и хуманистичната психология, които проправят пътя към по-всеобхватна наука за човека, която трябва да се освободи от обичайната дихотомия за тяло и душа. Психологическо или биологическо оценяване на човека се прави само от съображение за практическа целесъобразност.

Имено психотерапията доказва несъстоятелността на разделянето на човека на две свери. При разговора винаги срещаме цялостен човек, чийто вътрешен свят и отношение към света се отразяват, както в телесното му поведение, така и в мотиви, мисли и стремежи.

Според Мей за тази нова наука ще са важни следните констатации :

1. Езика – чрез него човека се издига над другите живи същества,живее в свят от самосъздадени символи и взаимовръзки на значенията. Това го прави способен на абстракция и абстрактно мислене.

2. Свързване на времето – човека има способността постоянно да обединява в едно цяло минало, настояще и бъдеще, а неговия времеви хоризонт, се простира до безкрайност. Той съзнава и собствената си смърт, защото измеренията на бъдещето са широко отворени пред него. Да бъдеш


4. Отношението „Околна среда – Свят” – животните имат „Околна среда”, но човека има „Свят”, чийто смислови взаимозависимости трябва да се съзнават и дори създават от самия него. Съобразната с природата отвореност на човека към света, може да се разгърне само, ако неговата смелост за екстаз и трансценденция за него означава, престъпване отвъд ”своя собствен свят”, в посока към „света с други”. Изтинския етос (нрав), е да не оставаш самозатворен. Съобразена с човека култура би могла да бъде само онази, която улеснява укрепването и идентичността на нашия Аз до там, че свободата, отговорността и осъществяването на ценностите за нас, да означават по-скоро наслада, отколкото бреме.

VIII.  В заключение

Като психотерапевт,  Мей остава твърд последовател на Фройдовия модел за индивидуална психотерапия и не практикува групова. Със своята литературна и философска образованост, той превъзхожда повечето психоаналитици, чийто културен хоризонт, явно се ограничава до трудовете на Фройд, Адлер, Юнг. Той е задълбочен познавач на поезията и философията, на психологията и хуманните науки. Привърженик е на модерната теология и за това, някой го наричат „благочестив просветител”, служещ едновременно на Бог и на науката. Силно впечатляващо, на фона на цялото му жизнено и творческо дело, е многостранността на терапевтичното и литературното му въздействие, както и всеобхватните му интереси. Като начало, той тръгва от психоанализа и индивидуална психология, по-късно се захваща с психиатрия, като се присъединява към Съливан. Постепенно израства до феноменологичната  и екзистенциално-аналитичната школа на съвременна Америка, чийто изтъкнат представител е днес. Мей, успешно модифицира екзистенциалната психология и психотерапия, така, че тя е успяла безпроблемно да се вгради в духовната традиция на САЩ. Мей посочва У. Джеймс и Д. Дюи, като предходници на американската екзистенциална Философия, макар, че и двамата не са така радикални, както Киркегор, Ницше, Хайдегер.

И така, хуманизирайки гениалната психоаналитична и психосексуална теория на Фройд, Мей създава не просто нов еклектичен метод за психотерапия, а една нова наука за нефрагментизирания човек, която навлиза дълбоко в нашата съвремнна историческа ситуация,  без да разрушава човешката същност на човека докато го изучава.

Теорията на Мей е в пълно съзвучие с идеите на Юнг, за трансперсоналните феномени и трансперсонално безсъзнателно. Налагайки своето виждане,  че човека не трябва да се фрагментизира,  когато се изучават психичните феномени, както прави това съвременната академична наука, той хвърля сериозно предизвикателство към досегашните постулати на конвенционалната психология и влиза в творческо съзвучие с идеите на К. Прибрам,
С. Гроф, А. Маслоуи др., които се сочат,  като вдъхновители и създатели на трансперсоналната психология,  за която А. Маслоу казва : ”Някой,  определят трансперсоналната психология,  като четвърта основна школа в психологията наред с  психоанализата, бихейвиоризма и хуманистичната психология, не това не е четвъртата сила , а бъдещето на психологията”. (А. Маслоу - „ Мотивация и личност ”, Кибея - 2001г.).

" Защото светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, освен, ако всеки от нас не направи най-доброто на което е способен".
                                                                                                                                                      Виктор Франкъл 




                                                                                     
Литература :

1. Маслоу, Е.  Мотивация и личност. С., 2001.
2. Немероф, Ч., Крейгхед, У.  Енциклопедия по психология и поведенческа наука. С., 2008.
3. Ратнер, Й.  Психоанализа. Класиците. С., 2005.
4. Смит, Н.  Современные системы психологии. М., 2003.
5. Франкъл, В.  Увод в логотерапията. С., 2001.
6. Фройд, З.  Психология на сексуалността. С., 1991.
7. Фром, Е.  Изкуството да обичаш. С, 2000.
8. Фром, Е.  Бягство от свободата. С., 2005.




                                                 Валери Георгиев - психотерапевт, логопед Варна