Зареждам...
Трагичната раздвоеност на съвременния човек в творчеството на Ерих Фром


Валери Георгиев - детски училищен психолог и семеен психотерапевт Варна


                                                                         "Основният ценностен конфликт на човека при капитализма е:
                                                                           Между света на вещите и тяхното натрупване, от една страна, 
                                                                           и света на живота и неговата продуктивност, от друга."

                                                                                                                                                                Ерих Фром



 






 Идеите на Фром за: "Социална лаболатория за личности"


Ерих Фром (1900-1980) посвещава творчеството си на анализ на разнообразни страни и проявления на човешката природа, и по-специално на характера на модерния човек. Неговият живот протича изцяло в ХХ век - век, в който много от представите и илюзиите за тази природа, характерни за предходния период претърпяват сериозна ревизия и дори крах - не само от страна на теориите на ХХ век, но и от страна на самата социална "практика". 
Неслучайно една от по-късните книги на Фром, посветена на анализ на идеите за човека на К. Маркс и З. Фройд носи заглавието "Отвъд веригите на илюзиите". В рамките на живота на автора на тази книга, се случват две световни войни, ражда се фашизмът, утвърждават се тоталитарни системи, самият Фром прекарва по-голяма част от живота си в изгнание, прокуден от фашистка Германия. Ако приложим към творчеството му обоснования от самия него метод - в темите и идеите на изследователите да се търсят прояви на тяхната биография и характер, то леко би могло да бъде обяснен интересът на Фром към човешката природа от гледна точка на такива нейни страни като разрушителност, авторитаризъм, стремеж към подчинение, бягство от свободата. За разлика от И. Кант и Л. Фойербах, които акцентират върху едно позитивно, от "идеален тип" разбиране за човешката природа, чието утвърждаване в реалната история предстои, то в анализа на Е. Фром има доста по-голяма доза реализъм и дори песимизъм. И причината е не само в биографията или в характера на този психоаналитик и философски антрополог, а в самия крах на надеждите и очакванията за "разумността", "неотчуждеността", "пълнотата" на човешката природа.

Събитие, което определя развитието на Фром в най-голяма степен е Първата световна война, както той споделя в автобиографичната си книга "Отвъд веригите на илюзиите". След края на войната от дете, той се е превърнал вече в "дълбоко разтревожен млад мъж, който беше обсебен от въпроса за това как войната беше възможна, от желанието да разбере ирационалността на поведението на човешките маси, от страстното желание за мир и интернационално разбирателство". (6, с. 13-14)

Историческия период, в който живее Фром, се превръща за него в "социална лаболатория", признава той в същата книга. Освен Първата световна война, сред събитията, които влизат в тази "лаболатория" Фром посочва Германската и Руската революции, победата на фашизма в Италия и приближаващата се победа на нацизма в Германия, Испанската гражданска война, Втората световна война, Маккартизма в САЩ, Студената война и надпреварата във въоръжаването(6, с. 16). Тези бурни социални сътресения провокират интереса на Фром към идеите на Маркс и Фройд, в които се третират въпросите на човешката природа, на обществото и неговото съвременно състояние и бъдеще. Освен критичната им нагласа и хуманизма, онова, което привлича Фром към тези двама големи мислители е техния стремеж да освободят хората от илюзиите за собствената им същност и положение.

Според Е. Фром през 18-ти и 19-ти век в духовната култура са се развивали активно идеи и илюзии за мирно развитие, за победа на разума и демокрацията в развитието на човечеството, за това, че горчивият опит от войните и "дяволските" сили у човека са вече в миналото: "Ницше бе смутил самодоволния оптимизъм на 19-ти век. Същото бе направил и Маркс, но по друг начин. Третото предупреждение бе дошло доста късно от страна на Фройд"(10, с. 18).

"Стъпвайки" върху някой от идеите на тези автори за човека и обществото, отхвърляйки техните грешки и илюзии, съзряни от висотата на изтеклото историческо време, Фром посвещава цялото си творчество на осмислянето на човешката природа, на диагноза на болестотворните обществени механизми и "лечение" на предизвиканите от тях заболявания на душата. Основните принципи на този свой изследователски профил той залага в произведението си "Бягство от свободата"(1941г.), а в многобройните си последвали произведения, доразвива тези принципи или търси проявлението им в една или в друга проява на човешката психика - разрушителността, любовта, нравствеността, нагласите към обладание и битие и др. Самият Фром отбелязва основополагащото, принципно значение на това свое произведение по отношение на по-нататъшното си творчество в предговора на 25-то издание на "Бягство от свободата"(1966г.). След написването и не е било необходимо да преразглежда, а само да доразвива принципите на анализа си, както е направил в "Душевно здравото общество"; в "Човекът такъв, какъвто е" е разгледал въпроса за етическите норми, основани върху знанието за човека, а не върху авторитет или откровение;  "Изкуството да обичаш" е посветил на любовта; в "Същност на човека" е анализирал корените на ненавистта и влечението към разрушение; в "Отвъд веригите на илюзиите" е разгледал връзката между мислите на двама велики теоритици на динамическата наука за човечеството - Маркс и Фройд(10, с. 7-11).

Произведението му "Да имаш или да бъдеш" по думите на самия Фром, отново се обръща към две главни теми, развити в някой от предишните му книги - егоизма и алтруизма. Особено важна за нас е третата част, която не само продължава темите от "Душевно здравото общество"(1955г) и "Революция на надеждата(5, с. 13), но и от "Бягство от свободата" и "Психоанализа и религия" (5, с. 207-258).

Училищен детски психолог, семеен психотерапевт и логопед във Варна, за позицията на Е. Фром относно:

Драматизмът на човешката природа

Основната ценностна предпоставка, която Фром поставя в основата на своите изследвания е защитата и подкрепата на "индивидуалността и неповторимостта на всеки човек", която е заплашена от състоянието и тенденциите в развитието на съвременото общество. Този акцент върху човешката индивидуалност като ценностна предпоставка на изследванията му произтича от основната философско-антропологична теоритична предпоставка на неговия метод: човекът и неговия характер. Според Фром "Основната фигура на обществения процес е личността с нейните желания и страхове, страсти и размисли, със склонността и към добро и зло"(10, с.5). Е. Фром е привърженик на обвързаната с етиката психология, макар, че отделянето им вече се е осъществило по времето, когато пише "Човекът за самия себе си". Той изпитва носталгия по някогашния синтез между тези две науки, по хуманистичната традиция: "Големите човеколюбци от миналото, върху чиито трудове се основава тази книга, бяха едновременно и философи, и психолози, които вярваха, че разбирането на човешката природа е немислимо без разбирането на нормите и ценностите в живота на човека."(9, с.12). Като единствен критерий за етическа ценност Е. Фром приема благополучието, благоденствието на човека, а целта на човешкото съществуване е "разгръщане на неговите сили и възможности в съгласие със законите на неговата природа".(9, с.36).

Към етиката, към човека, както и към религията, Фром подхожда от гледна точка на тяхната раздвоеност, амбивалентност - впрочем подход характерен и за Фройд, и въобще за психоанализата. Етиката според неговото разбиране е раздвоена на етика на човеколюбието - хуманистична етика, и етика на властолюбието - авторитарна етика. Човешката природа също е раздвоена и изпълнена с екзистенциални дихотомии, като най-фундаменталното раздвоение е това между живота и смъртта. Авторитарната съвест, прототип на Свръхаза на Фройд е гласът на интериоризираните авторитети - родители, държава, религия, подчинението пред които се приема като дълг. Хуманистичната съвест е израст на нашата автономия, "гласът на нашата цялостна личност, който изразява исканията на живота и развитието". (11, с. 61).

Противоречията, които характеризират човешката природа, според Фром, имат както исторически характер, т.е. характеризират дадено конкретно общество и са преодолими чрез практическите усилия за промяната на историята и индивидите, така и са от екзистенциален тип - вечни, универсални и присъщи въобще на човешката природа. По този въпрос Е. Фром също отива "отвъд Фройд", поставяйки въпроса за дихотомиите на човешкото съществуване като ключов на мястото на въпроса за либидото: "Централният проблем за човека не е проблемът за либидото му, а проблемът за дихотомиите, които са вътрешно присъщи на неговото съществуване..."(11, с. 67).

Разбираем е драматизмът, дори трагизмът на човешкото битие при тази вътрешна противоречивост на човешката природа. Но Фром, както и Фройд предлага да се подхожда честно и мъжествено към този факт - не да се потискат или компенсират във фантазията проблемите, а човекът следва "да погледне в очите истината, да осъзнае своята изначална самота, своята захвърленост във Вселената, която е безразлична към съдбата му, да разбере, че не съществува такава трансцендентна сила, която би решила неговите проблеми вместо него самия".(11, с. 62).

На друго място Фром споделя още по-категорично тази мисъл: "Да опознаем себе си, означава да превъзмогнем илюзиите, които имаме относно себе си..."(14, с. 218). За разлика обаче от Фройд, който в разбирането си за човека е бил повлиян от механистично-натуралисткото мислене на своето време, Фром счита, че "психологията трябва да се опира на една философско-антропологична концепция за човешкото съществуване".(9, с. 63)

В разбирането си за последната той и се приближава, и се отграничава също и от И. Кант: споделя идеята на Кант за човека като цел, а не като средство на трансцендентни сили(както считат Лутер и Калвин), макар, че в съвремеността той се е превърнал в средство за целите на могъщата икономическа машина.Същевременно, за разлика от Кант, Фром приема, че "Щастието е критерий за висшата степен в изкуството да се живее..."(9, с. 204). Както и Кант, Фром счита, че решението за добрите или злите постъпки и мисли е в ръцете на човека, но за разлика от Кант, който приема, че изборът му на едната или другата възможност е резултат от следването на императивите на разума, за Фром той "зависи от  неговата смелост да бъде самия себе си и да бъде за себе си..."(9, с.266), т.е. от утвърждаването на своята индивидуалност. При това ролята на този фактор, на индивида и неговата воля е с по-голяма относителна тежест от ролята на средата, в която той живее - природна и социална. Тръгвайки от конституиращата роля на индивида за обществото и междуличностните отношения, Е. Фром определя "душевно здравото общество"като общество,което задоволява потребностите на човека така,както те стоят "обективно"(8,с.33).

В основата на разбирането на Фром за човешката природа стои категорията "човешки характер". Той разделя ориентацията на човешкия характер на два главни типа: продуктивен и непродуктивен, а ориентацията на поведението на човека на:
1. Утвърждаващ живота синдром - прояви на любов, солидарност, справедливост, разум и т.н.;
2. Потискащ живота синдром - деструктивност, алчност, нарцисизъм и т.н.
Утвърждаващите живота наклонности се приемат от него като рационални, а потискащите живота се квалифицират като ирационални. Характерът, който Фром нарича "втора природа на човека" и играе голяма роля в неговата антропология и в разбирането му за религията е "относително постоянната система от всичките неинстиктивни стремежи, чрез които човекът общува с човешкия и с природния свят".(7, с. 251).

Свободата е качественна характеристика на човешката индивидуалност. Тя е състояние на развитост и спонтанно проявление на нейните интелектуални, емоционални и чувствени аспекти , но е все още задача, а не реалност за съвремения човек. Поради трудността за реализация на тази задача, която има и социални, и личностни основания, човек е склонен да се бои и да "бяга", да избира по-леки пътища, но не за разрешаването и, а за спасяването от нея. И ако през 1941г. той визира предимно фашизма, национализма и тоталитаризма като форми на бягство от свободата, то през 1976г., когато издава "Да имаш, или да бъдеш", към социалните заплахи за свободата и към формите на бягство от нея са се прибавили и нови.   

Известен в историята на идеите като представител на психоаналитичната школа, Е. Фром, и приема, и категорично се отграничава от идеите на нейния основоположник З. Фройд по интерисуващите ни тук въпроси - разбирането за човешката природа и на основаното върху него разбиране за религията. Независимо от тази критика, в друго свое произведение той признава културно-теоритичната значимост на идеята за човешката природа, характерна и за Маркс, и за Фройд: "Цялата концепция на човечността и хуманизма се основава на идеята за една човешка природа, която е присъща на всички хора".(6, с. 37).

Фром критикува Фройд за това, че в своите анализи той противопоставя човека и обществото, и че споделя идеята за порочния характер на човешката природа. Фром не приема разбирането му, че човек е асоциален и поради това се налага обществото да ограничава и пречиства основните човешки влечения и импулси; че потиснатите наклонности се превръщат в стремежи, които имат културна стойност в резултат на процеса на сублимация.

Авторът на "Бягство от свободата" отхвърля и идеята за статичния характер на индивида - индивидът остава един и същ , изменяйки се само доколкото обществото усилва натиска върху естественните му наклоности,(принуждавайки го към сублимация) или допуска по-пълното им удовлетворение, принасяйки в жертва културата(10, с. 20).

Ерих Фром не приема и отъждествяването на човека на съвременната култура с човека въобще, с човешката природа. Според него Фройд приписва на човешката природа онова, което е характерно за нейния облик при капитализма; в разбирането на Фройд човешките взаимоотношения са аналогични на икономическите при капитализма - "другият за мен е обект, а обществото е пазар, в който става обмен на удовлетворени биологически потребности; връзката с другите е средство, а не цел(10, с. 21-22).

Според Фром човешката природа не е статична. Най-прекрасните и най-уродливите явления възникват само в социалния процес на формиране на личността: "С други думи обществото има не само потискаща(без да се отрича нейната роля), но и творческа функция."(10, с. 22).

На основата на тази критика и отграничаване на Е. Фром от идеите на З. Фройд за човешката природа, Х. Маркузе причислява Фром към групата на "ревизионистите" по отношение на оригиналните идеи на Фройд, към която прибавя и К. Хорни, Х. Съливан и др. Според него те критикуват Фройд като твърде "студен, твърд, разрушителен и песимистичен", но "подобренията", които правят на теорията му, Маркузе преценява като еклектични и конформистки, правещи отстъпки на идеологията, представящи "една лъжлива картина на цивилизацията и в частност на съвременното общество."(3, с. 259). Впрочем критика в подобна посока отправя Фройд към някой от своите последователи - Адлер, Юнг.

Е. Фром не е съгласен както с Фройд, който редуцира социалния процес до човешките психически сили, така и с тези автори, които изключват човека от социалния процес - например Дюркем и други социолози. Според тях човек само се адаптира към промените в обществото без да притежава вътрешна личностна динамика. Фром приема, че не съществува завършена, фиксирана човешка природа. Макар да е продукт на историческото развитие, тя включва и определени наследствени механизми, има свои вътрешни закони. Човек не е чиста дъска, върху която културата нанася своя текст, "той е носител на присъщите на неговата природа потребности като стремеж към щастие, към любов, към свобода, стремеж да принадлежи към някаква общност."(6, с. 103). Една от основните е потребността от  свързаност с хората и външния свят. Липсата на такава връзка, характерна за съвременото общество, несвързаността с цености, символи и устои, води човека до морална и физическа самотност. Смисълът на тази взаимообвързаност с хората и света е преодоляването на своята единичност и крайност, на своята незначителност в границите на времето и историята. Затова "религията и национализмът, разните обичаи и вярвания, колкото и абсурдни и деградиращи да са те, щом свързват личността с другите хора, са спасение от най-големия ужас за човека - изолацията."(10, с. 29).

Теоритико-практическата задача, която си поставя Е. Фром е следната: на основата за разбирането си за човешката природа да покаже значимостта и драматичния характер на алтернативата, пред която е изправен съвременния човек , "че няма друг избор, освен да се присъедини към света със спонтанността на обичта и с производствената си дейност или да търси някаква сигурност чрез връзки на зависимост със света, които рушат собствената му свобода и цялостност."(10, с 32).

Разбирането му за религията също е органично вплетено в анализа и решаването на тази задача.

В социалните условия, в рамките на които се осъществяват тези потребности на човека, Фром откроява две форми - обвързаност между хората и на хората със света с така наречените от него първични, естествени, традиционни връзки - с майката, племето, природата, църквата, съсловието. Характерни за традиционното общество, с развитието на капитализма от Възраждането до наши дни, тези връзки се разрушават и пред човека възниква задачата поновому да се вкорени в света, да замени с нови разрушените първични връзки. За разрешаването на тази трудна задача пред човека има два пътя: пътят на подчинението и пътят на създаване на нови, спонтанни връзки със света и хората, които не заплашват индивидуалността - любовта и творческия труд. "Индивидът останал сам, всичко зависело от собствените му усилия, а не от сигурността на неговия традиционен статус".(10, с 69).

Модерният човек

Подходът на Е. Фром към облика на модерния човек е критичен и "диагностичен". Той описва "портрета" и проблемите на модерния човек в контекстта на общия социален дух на Новото време, на етичните му проблеми и "грехове", които (що се отнася до ХIХ в) се състоят главно в експлоатация, авторитаризъм, неравенство, скъперничество - "грехове", от които ХХ в премахва егоцентричния дуализъм и експлоатацията, но прибавя нови като идолопоклоничеството, технократизма, отчуждението, самотността. Подобен тип идолопоклонство може да превърне в идол парите, успеха, технологиите, държавата - различни, стоящи вън от човека сили: "Той проектира своите чувства за сила, мъдрост и кураж в държавните лидери и се прекланя пред тях като пред идоли".(13, с. 118); т.н. религиозен ренесанс включва само "формули, които обслужват целите на алиенирания човек", а "Бог е превърнат в бизнеспартньор".(1, с 120). Това свидетелства за загуба от страна на човека на самочувствие, на самоличност, за усилване на интелекта за сметка на разума, което би могло да доведе до нова война, опасява се Фром. Основния ценностен конфликт на човека при капитализма е "между света на вещите и тяхното натрупване, от една страна, и света на живота и неговата продуктивност, от друга".(8, с 107).

По-общите и отрицателно ценостно натоварени духовни трансформации, осъществили се през ХХ в , Е. Фром открива в свеждането на всичко в света до абстракции и количествени измерения, превръщането на хората и вещите в абстрактни величини, на човека - в стока, растящото отчуждение - като основен резултат на капиталистическото развитие. Неговото друго име е идолопоклонството - отчуждена форма на човешките жизнени сили. Самите монотеистични религии, според Фром, са деградирали до идолопоклонство (8, с 131).

Потреблението, натрупването на вещи, преклонението пред успеха и парите, отчуждението в отношенията между хората, Бог е "също толкова отчужден, колкото и светът като цяло - генерален директор на корпорацията "Вселена", монотеизмът - една от стоките на нашите витрини", църквите като консервативни сили в обществото "продаващи религията като сапун" - с критичен патос и състрадание рисува Е. Фром портрета на капиталистическия човек. За разлика от М. Вебер, който не се ангажира активно с ценностни и нравственно- дидактични съждения относно този тип човек, Фром в своите оценки и критики изхожда от просвещенския идеал за свободния, автономния, съзиждащия чрез труд и творчество човек. 

Изводът на Е. Фром за бъдещето на описания капиталистически човек е, че дори да избегне атомната война, човекът и при капитализма, и при комунизма ще продължи да бъде жертва на отчуждение - "ще продължи процесът на обезкуражаваща алиенация" (13, с 121) - това пише Фром в едно свое есе, публикувано през 60-те години на ХХ в. Но все пак, книгата му "Душевно здравото общество", чието съдържание всъшност се занимава с анализ на "душевно болното общество" или с "патология на нормалността" завършва с глава, посочваща "Пътища към душевното оздравяване". 


    Психотерапевт Варна, детски психолог - Валери Георгиев