Валери Георгиев - психотерапевт и логопед Варна
"Геният, в своето не-съзнание е извратен и престъпник като невротика, но той не е като последния - жертва на невротични симптоми, а освободен от тях като нормалния човек".
З. Фройд
В рамките на човешкото познание, най-сложното и най-великото космическо явление, това е животът на човека, който, както и нашата планета Земя, нямат космически аналог. Формите на проявление на човешкия живот са разнообразни и постоянно се усъвършенстват.
От автентичната земна природа произлиза "Хомо Сапиенс" и се обособява като биосоциално същество, което обаче, за разлика от другите живи същества, успява да си създаде морални принципи, нравствени норми, които се явяват съставна част от неговото съзнание. Главното му различие от животните - духовността и духовното богатство, човека си изгражда сам в своето историческо развитие с помоща на волята си. Главно условие за живота на всеки индивид в това космическо явление, се явява стремежът към успешна адаптация с външния свят. В зората на човешкия живот, преди хиляди години, основен е бил стремежът за превъзходството на човека над природата и себеподобните си. Може би този стремеж е предопределил оцеляването, развитието и съхраняването му до днес.
В процеса на историческото развитие на човека, включващ биологичното, социалното и духовното му развитие, днес този процес на адаптация и превъзходство е еволюирал в стремеж към съвършенство. Това ни дава основания да твърдим, че той е вроден и е на лице у всеки човек. Намираме се в самия поток на еволюцията, но не забелязваме това, защото динамиката на ежедневието, която в наше време се е превърнала в борба за физическо и духовно оцеляване, ни е отнела възможността да съзерцаваме себе си, природата, живота. Понякога със свито сърце откриваме, че сме се превърнали в автомати. Автоматизирани са не само нашите действия, но за съжаление и нашите мисли. Все по-трудно намираме измежду тях наши собствени и все по-често с досада установяваме, че несъзнателно сме възприели чуждите мисли за свои.
Човечеството многократно се е опитвало да си представи крайната цел на своето развитие. Постигането на „съвършенство” в качеството му на конкретна цел, отговаря най-добре на неясния човешки копнеж към съвършенство и хармония. Силата, която трябва да доведе до свързването на хората помежду им, е вярата в основните добродетели и идеала за съвършенството. Тя трябва да идва от човешкия разум и да е в пълна хармония с него.
Хората поставили си неправилна цел, тръгнали по неправилен, противоречащ на разума път, просто не успяват да се адаптират към социалната среда и не могът да бъдат приети от обществото. Те отпадат от възходящия поток на еволюцията в човешкото развитие и подобно на много видове, раси, племена са обречени на гибел, без да оставят никаква следа в човешката история.
Макар и човек с умерен меланхоличен характер, Кант не е могъл да остане равнодушен към бездуховността в човешкия живот. Според него, грубата материя с която тясно е свързана човешката душа, ограничава и спъва нейната сила. Той свързва „нещастната способност” да се греши, с междинното състояние на човека - между мъдростта и неразумността. В напрежението между слабостта и силата, предимствата които го извисяват над по-низшите същества, го поставят на висота, от която той може да падне отново безкрайно по-ниско от тях. Достатъчно е да си припомним фашизма, религиозния фанатизъм, расизма и т. н. Трагедията на човека, е в невъзможността му окончателно да надмогне сетивните съблазни, да утвърди безвъзвратно господството на духа над тях. Предназначението на човека, е в борба със собствената си сурова природа, да стане достоен за човешката си същност. Това означава, че човек винаги трябва да се възпитава към доброто.
За разлика от животното обаче, човек сам трябва да изгради собственното си съвършенство, принадлежащо му по собственото му предназначение, което ще рече, да създаде себе си , да направи сам себе си. Макар, че твърде голямо е разстоянието между човека „такъв какъвто е” и това, което трябва да стане според своето предназначение, Кант е убеден, че историята на човешкия род, свидетелства по-скоро за „глупостта”, отколкото за „лошотията”, като негова характерна черта. Това разстояние може да се съкрати, ако човек винаги се стреми към хармония между висшите познавателни способности - правилен разсъдък, способност за съждение и дълбок разум. Това е пътят към мъдростта, а той изисква: да мислим сами, да мислим себе си в положението на другите в общуването си с хората, да мислим винаги в съгласие със себе си. Безкрайните противоречия в сверата на бита, културата, междуличностните отношения, пораждат състоянията на отчужденост, деиндивидуализация, дори патологични промени в поведението и в резултат от всичко това е неизбежното разгръщане на волята за власт.
Нихилистите заявяват, че относителността и абсурда изискват : да се избягва определеността като позиция, принцип, посока и цел, да се надсмиваме над илюзията за истината, вярата в бъдещето, смислеността на идеологиите и светогледа, морала и обществото, тъй като те са прекалено организирани форми. Обаче всичко това води до хипертрофия на самосъзнанието, до патологично сливане в едно на всички мисли и чувства, смъртта губи ужасната си сила пред безкрайността на разрушението, живота загубва своята висока ценност за човека, а моралът напълно се обезмисля. Това е хаосът на нихилистите, разрушаващата философия от която произтичат две основни характерни черти за нихилистта : стресът и страхът пред необятността на „нищото”, които прерастват в „страст” към разрушаване на „нещото”, т. е. на всичко, което може да победи хаосът и да спаси човека.
"Гениалността и душевната болест са винаги заедно, гениалността никога не съществува сама, гениалният човек никога не е здрав човек".
Ч. Ламброзо
Фройдовото учение, е учение за очовечаването на човека в процеса на формиране на обществото. Чрез това учение три проблема получават разрешение :
Първо : Проблемите за човешкото „Аз”.
"Най-висшия човешки процес е "сублимацията на Либидото", който означава, грях и пречистване едновременно".
З. Фройд
Психоанализата открива съвършенно нова, непозната до тогава, гледна точка за лудостта. Фройд, поставя знак за равенство между престъпниците и извратените с твърдението, че и едните и другите притежават инфантилни черти на характера, дължащи се на регресията на тяхната сексуалност към ранните фази на развитието, но нормалния човек се отличава от лудия (престъпника, извратения ) по това, че той успешно е потиснал у себе си извратените нагони. Макар и вечни „ изгнаници в преизподнята на несъзнателното”, те вечно съществуват у всеки човек, така той таи усебе си извратения, лудия и престъпника. Просто, въпросът за норма и здраве, е въпрос на степенни различия. За степента на здраве са важни двата фактора: предразположения и външни условия, като все пак предразположенията предавани по наследство са водещи, защото външните условия стават неблагоприятни само, когато са във връзка с някое предразположение. Затова в едни и същи условия, всеки от нас реагира различно. При известно стечение на обстоятелствата, човек който изглежда напълно здрав и нормален, може да стане жертва на стихията, таяща се в глъбините на душата му. Според Фройд, абсолютно нормалния човек, е само една чиста идея. Във всеки конкретен здрав човек, можем да открием отклонение от идеалния тип:
Геният - е отклонение от нормалния тип човек, но не в отрицателна, а в положителна посока. Той потиска сполучливо извратените нагони и така, се издига не само над невротика, но и над нормалния човек. Той води жестока борба със своите нагони както невротика, но ги побеждава и дори използва тяхната сила и устрем, като облагородена творческа сила. Геният, знае как да превръща "врящият котел от тъмни страсти", в най-висша дейност на човешкия дух - творчеството. Това е така, защото той е способен да изживява Любовта и да усъвършенства себе си, чрез Любовта към себе си, към другите, към природата, към живота и към Бог. Тази именно Любов, (а не животинското полово влечение, както някой противници на Фройд, спекулират) Фройд нарече – Либидо.
"Либидото е енергията, количественно неизмерима величина на тенденциите, които се обединяват в това, което ние наричаме - Любов".
З. Фройд
Фройд я нарича още: ”Една психическа сила, която се намира на границата между физиологическото(материалното) и психичното (идеалното). Геният носи печата на греха. У него се таят пороци и престъпни нагони, но той е равен на Светеца, който знае как да преодолява себе си и да поставя своите сили в услуга на човечеството.
Невротикът - неуспява да се справи със своята несъзнателна извратеност. Тя преодолява съпротивата на подтискането и избива на повърхността като симптом.
Нормалния човек - също като гения успява да се справи със своите несъзнателни нагони, само че за него това не е трудно, тъй като не му е нужно да преодолява грешките в своето възпитание - опасните фиксации от детството си.
Преобразуването на плътската Любов в духовна (идеална), Фройд нарича „сублимация”. Това е процес на извисяване, облагородяване и одухотворяване на животинската основа на човека - очовечаване на човека. Геният се отличава от другите хора (и от нормалните и от невротиците) по това , че умее да сублимира огромни количества от своето Либидо. Потиснатото Либидо търси проява и ако у невротика, то я намира в невротичните симптоми, то у гения я намира чрез”сублимацията”. Геният изживява чрез творенията си, своите копнежи, пориви, своята Любов, на която е съдено, да не бъде удовлетворена по нормален начин. Ето затова, на гениалните хора е присъщо мисионерството, което всъщност е удовлетворението търсено от съвеста на гения, от която той не може да скрие своята греховност.
Второ : Проблемите за същността на общуването.
"Най-големия порок на човека, е невежеството".
Г. Хайдигер
Човешката природа в съвремения и вид е плод на историческата еволюция и като такава, тя не е произволен сбор от нагони и културни модели на поведение. Тя се подчинява на присъщи само на нея механизми и закономерности, както и на фактори, които са непроменливи. Човекът живее в общност, общество, което е предопределено от особенностите на съответната икономическа система. Именно начинът му на живот в това общество, се явява главен фактор за формиране на характера му и неговите личностни качества. Естествения човешки стремеж към усъвършенстване (себеутвърждаване и самосъхранение), го принуждава да приеме условията при които трябва да живее. Още повече, че неговата личност е моделирана от този специфичен начин на живот, с който се е сблъскала веднага след раждането, в първите контакти с майка си, семейството си, което притежава всичките основни черти на съответното общество.
Трето : Проблемите за отношението „индивид-общество”.
"Човек не може да бъде в хармония с другите хора, ако не е в хармония със самия себе си".
К. Г. Юнг
Човек не може да живее сам със своите физиологични нужди. Доказана е потребността му да се свърже с външния свят, да общува със себеподобните си, да избяга от самотата, защото самотата и изолацията водят до психическа деградация, точно както и физическия глад причинява смърт, т. е. оказва се, че физиологичните нужди на човека, не са единствената задължителна страна на човешката природа. При това, не става дума просто за физически контакт, а за общуване, взаимодействия свързани с обмен на цености, идеи, символи, чуства и поведение. Даден човек може с години да живее във физическа самота и изолация, но да е свързан с идеи, цености или социален модел, който му дава чуство за общност и принадлежност, а другия вариант, е човек който живее сред хората, но е завладян от чуство на самота и изолация, именно поради липсата на тясна връзка с ценности, символи, модели, чувства, т. е. морална самота. Това, според специалистите, след прехвърляне на определени граници, води и до шизофрения. Като потвърждение на това, са примерите за монахът - отшелник, който се е самоизолирал, но неговата опора е вярата в „Бог”, или политическия затворник, поставен под строга изолация, който обаче се оповава на солидарността и подкрепата на своите братя по убеждения и идеология. Човекът предпочита всякакъв вид общуване пред самотата, било то религия, идеология, разни обичаи и вярвания, колкото и абсурдни и деградиращи да са те, щом свързват личността с другите хора, са спасение за човека от ужаса на изолацията.
Така стигаме до основното противоречие в човешката природа, което е доказателство, че човешкото развитие не е хармонично и не се осъществява по точен план, а е истъкано от борби и конфликти, чиято цел обаче, е именно постигането на тази хармония която липсва.
От една страна, отъждествяването на човека с природата, рода, религията, му гарантира сигурност, той се чувства като част от общността. Възможно е да страда от глад и някой забрани, но е надеждно защитен от самотата и изолацията.
От друга страна, тези първични връзки задържат пълноцения растеж на индивида. Те са препятствие за развитие на разума и критичните му способности, ограничават порива му да опознае себе си и себеподобните си, само чрез участието му в живота на неговата общност, а не като автономно човешко същество.
От казаното до тук, се налага извода : Връзките и взаимодействието на човека с обществото, които му гарантират сигурност, съпричастност и го предпазват от самота и изолация, точно те го вкарват в рамка и му пречат да се осъществи като свободна, автономна и творческа личност. Противоречието е и в това, че колкото личността става по-свободна и независима, толкова повече е застрашена от самота и изолация.
Всички сме в плен на това противоречие. Според Е.Фром, има само едно възможно творческо решение на този омагьосан кръг и това, е моделът на взаимоотношението между околния свят и индивида със свободна личност, което се изразява в спонтанна дейност, активна солидарност с всички хора, изразява се в обичта и труда, които отново го приобщават към света, но не с първичните връзки цитирани по-горе, а вече като свободна и независима личност. Ако човек не притежава волята за такова решение или пък е под принудата на обстоятелствата, но все едно не успее да достигне до това решение, то тогава той е обречен на бягство от тази свобода, защото тя се превръща за него в непосилно бреме, защото тази свобода е преди всичко поемане на отговорност. Тогава, човек търси изход от несигурността, дори срещу загуба на свободата си и се подчинява на някакъв авторитет, пък бил той и „анонимен авторитет”, като да речем „общественото мнение” или „здравият разум”. Може би всички ние си въобразяваме, че като се освободим от „външните” авторитети като религията, робството, тиранията на тоталитарната държава, цензурата на словото и печата, сме постигнали вече свободата на личността. Не, разбира се! А какво става с нашата „вътрешна” свобода, със способността ни да мислим оригинално, без чуждо влияние? Наистина, велика е заблудата, че никой не може да се намесва в работата на собствения ни ум и че нашите мисли са надеждно защитени от маниполации.
Наложително е, не само да съхраним и разширим станалата вече традиционна външна свобода, но и да постигнем нов вид вътрешна свобода, която ще ни даде възможност да разберем същността на собствената си личност, да вярваме в нея и в живота. Утвърждаването на живота на човека, неговото щастие, неговата свобода и развитие, се коренят в една принципна готовност и способност – това е способноста му да обича. Обичта към един човек изисква обич към човека изобщо, включително и обич към собственото „Аз”, т. е. колкото един човек обича собственото си „Аз”, толкова той ще е склонен да обича и другите хора. Ако личността е способна да обича само другите, то тя не е способна изобщо да обича. Егоизмът не е идентичен с чуството да обичаш себе си, а точно с противоположното понятие. Той е един от видовете алчност. Дълбоко в душата си алчния човек не само че не се обича, но и не може да се понася.
За съжаление, това го отбелязвам като практикуващ психотерапевт и логопед във Варна, проблема на съвремения човек е в това, че междуличностното му общуване е загубило непосредственото си хуманно качество и е повлияно от маниполацията и материалния интерес. Всички връзки и лични и обществени, се подчиняват на законите на пазара и икономически интиреси. Това обаче е пагубно, защото води до отчуждение не само в икономическите отношения, но и в междуличностните, които се превръщат не в отношения между човешки същества, а между предмети. А най-пагубно в случая е, че това води и до отчуждение на личността към собственото си „Аз”. Човекът продава не само стоки, той продава себе си и се чувства като стока. Човешките отношения се лишават от емоции, а тъй като емоциите са свързани неразделно с творческото мислене, то и човешките отношения се лишават от творческа дейност. Маниполират се не само нашите мисли, но и нашите чувства, а от тук следва, че и нашите желания, не са наши собствени, т. е. въобразяваме си, че живеем с наши собствени мисли, чувства, цели, убеждения ,идеи, идеали, дори светоглед - каква тотална заблуда! Истината е ,че човек трябва да осъзнае истината за илюзията с която живее, а тя е : Човек си мисли, че знае какво иска, а той всъщност иска това, което обществото очаква от него да иска. Превърнали сме се в автомати подвластни на илюзията, че живеем като личности с наша собствена воля.
"Има само две безкрайни неща, Вселената и човешката глупост".
А. Айнщайн
След като осъзнае всичко това можеби си струва, човек поне да се опита да бъде собствената си индивидуалност, да запази силата и независимостта на своята личност и способността да обича, защото загубата на собственото „Аз”, засилва необходимостта от подчинение, води до дълбоко съмнение в собствената си самоличност, а това го лишава от способността да обича и да е в хармонични отношения с другите хора. Ако човек е постигнал някаква относителна хармония със себе си, то той не би трябвало да изпитва липса на хармония в общуването си с другите хора.
В своята богата история, човечеството си е създало универсален механизъм, чрез който се хармонизират междучовешките отношения в обществото. Това са неписаните правила и норми, нравствени изисквания и модели на поведение, чийто израз е понятието Морал. Той е специфична форма на общественото съзнание, която дава завършен образ на социалния живот и е тясно свързана със съзнанието на хората. Изразява човешкия индивид, който не само осъзнава, но и преживява себе си, като нещо уникално от другите и от общността. Той е въпрос на личността за себе си, за самосъзнанието си и самореализирането си, защото се основава и се изразява чрез свободната воля и личната отговорност на всеки човек, за възприеманата от него линия на живот. Морала изразява съвместното битие, осъзнатата заедност с другите като единствен начин на човешко съществуване. Той е осъзнат само в контекстта на определена човешка общност. В този смисъл, морала е определено отношение към другите хора, той е начин за хармонизиране на съвместния живот. На тази основа, той налага определени модели очаквания за морално общуване, реализирано на базата на общоприемливи морални норми и правила. И ако тук може да съществува някакъв проблем за личността, то той би бил проблем за приобщаването на човешките индивиди към съществуващите общоприети морални цености и качества.
Не малка част отсъвремените хора са неприспособими, а това означава противоречие, липса на хармония, раздвоение, което води до тревожност. Най-често срещаното противоречие днес е, че човек е раздвоен между това което „е” и това което „ смята че е”. В този случай, той се разкъсва между скритите си наклонности и външното си поведение. По-често човек е неприспособим не към работата си или към времето в което живее, а към самия себе си, поради многобройните вътрешни конфликти които го разкъсват. Жалко е, но все по-често ние вместо да осъзнаем себе си и да се подчиняваме на разума и съзнанието си, се подчиняваме на болната си емоционалност. А за да бъде човек осъзнат индивид, е необходима цялостна хармония на човешката личност.
Хармонията идва от реда и равновесието. Без хармония не е възможно приятелството, не е възможно, човек да обича себе си и другите хора. Да обичаш, означава нещо да даваш, а за да дава, човек трябва нещо да притежава, но за да притежава нещо, той трябва да е психически силен, а няма истинска сила без хармонично равновесие. Човек не може да обича истински, без да е в хармонично равновесие. Това можем да си обясним, като се опрем на двете основни психически състояния на личността, според Е.Фром: На „нуждата” и „изобилието”. Състоянието на „нуждата”, е примитивното равнище на човешкото съществуване, където приоритетно личността се стреми да задоволи своите вродени инстинкти и нагони, следователно на този етап е абсолютно невъзможно хармоничното равновесие на личността. След като се задоволят първичните инстинкти и ако човек разполага с време, енергия и воля, преминава към следващото, по-висше психическо състояние на „изобилието”, където може да се говори за обществено развитие, гражданско общество, реализация на свободната личност, за свободно спонтанно поведение. Спонтанното поведение е обусловено от психичното състояние на „изобилието”. Когато човек достигне това състояние, той ще може да достигне и хармония със себе си, а това ще доведе и до хармония с другите хора. Много е важно човек да осъзнае това, да има доброто желание искренно да го иска и с помоща на своята воля и разум да се стреми да го постигне. Тогава неговото поведение ще бъде спонтанно, лично и няма да е резултат от манипулации или нечия чужда воля и внушение. Личното здраве в огромната си част е лична отговорност на всеки човек. Той сам съзнателно или безсъзнателно, по собствена воля или външни признаци избира нездравословен начин на живот и сам предизвиква собственото си разстройство, т. е. отговорността за психичната болест е лична и човек лично трябва да вземе решение да се излекува от нея. Психическото разстройство е личен избор и проблема за психическото здраве е лична отговорност.
„Масовата глупост, е по-опасна от оръжие за масово поразяване”.
Проф. А. Пантев
Библиография :
1. Адлер, А. Смисълът на живота. С., 1991.
2. Андреев, Л. Философия на съмнението. ВТ., 2009.
3. Стефанов, И. От И. Кант до Н. Хартман. С, 2005.
4. Фрейд, З. Ввъдение в психоанализ. М., 1989.
5. Фройд, З. Психология на сексуалността. С., 1991.
6. Фром, Е. Изкуството да обичаш. С., 1992.
7. Фром, Е. Бягство от свободата. С., 1992.
8. Фром, Е. Отвъд веригите на илюзиите. С., 2002.
9. Фром, Е. Анатомия на човешката деструктивност. С., 2003.
10. Шестов, Л. Ключовете на рая. С., 1995.
11. Юнг, К. Избрано. С., 1993.
12. Юнг, К. Психологически типове. С., 2005.
Валери Георгиев - психотерапевт и логопед Варна
